Златоуст: Проповеди върху 1 Коринт. глави 3, 4

 

Йоан Златоуст, Коментар върху 1 Коринтяни,

глава 3, стихове 1 – 11

Проповед (тълкувание) VІІІ

1. След като е унищожил светската мъдрост и е смирил нейната гордост, той (Павел) преминава към друга тема. Без съмнение, някои биха му казали: Ако проповядваме учение на Платон, Питагор или на някой друг философ, бихте имали причина да ни говорите толкова дълго. Защо обаче са необходими подобни ожесточени нападки, щом провъзгласяваме учението на Духа? Чуйте как Павел отговаря на такъв упрек: „...не можах да ви говоря като на духовни...“ (3:1). С други думи, дори тогава, когато сте съвършени в духовните неща, не би трябвало да се възгордявате така, защото това, което прогласявате, нито е ваше, нито сте го измислили сами. Дори не го знаете както трябва – вие сте ученици, последните от всички. Ако се превъзнасяте от светската си мъдрост, доказвате, че тя е нищо и дори противоречи на духовните неща; ако се възгордявате от духовните неща, вие всъщност притежавате съвсем малка част от тях и сте последни от всички. Той казва: „Не можах да ви говоря като на духовни“, а не: „Не ви говорих, за да не изглежда, че го правя от ревност“. По два начина разрушава техния начин на мислене. Първо им доказва, че не познават съвършенството и второ, показва им в какво грешат. Така той ги кара да разберат, че все още са неспособни да разбират духовните неща. Това, че от началото не са можели, може би е било в реда на нещата. Той обаче не им дава възможност да се защитят дори по този начин. Павел им казва, че не са получили тези възвишени учения не защото не са можели, а защото са били и са останали плътски. Ако все пак ставаше въпрос за началото, не би имало основание за големи упреци; но след като е изминало толкова време и вярващите в Коринт все още не са достигнали по-превъзходно състояние, то това е признак на изключително малодушие и низост от тяхна страна.

Макар и не с такава сила, той отправя същите упреци и към Евреите; при тях обаче отдава злото, което вършат, на тяхната скръб, докато при другите го приписва на желанието им да вършат зло – две твърде различни неща. Очевидно, говорейки истината, иска да порицае Коринтяните и да предизвика и насърчи Евреите.

На първите казва: „...а и сега още не можете“ (3:2б), а на вторите: „Поради това, нека оставим първоначалното учение за Христос и нека се стремим към зрялост...“ (Евреи 6:1) и още: „Обаче, ако и да говорим това, надяваме се относно вас, любезни, за нещо по-добро, което води към спасението“ (6:9). И как нарича той „плътски“ тези, които са получили един толкова велик Дух, като сам преди това ги е обсипал с похвали? Защото са плътски и тези, на които Господ ще каже: „...Никога не съм ви познавал; идете си от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7:23). Все пак те изгонваха бесове, възкресяваха мъртви и пророкуваха.

Ето как можеш да вършиш чудеса и да си плътски. По същия начин Бог направи от Валаам свой инструмент, откри бъдещето на Фараон и на Навуходоносор; Каиафа пророкува, без да разбира какво казва; някои дори успяха да изгонват демони от хората в името на Христос, макар че не вървяха с него. Това ставаше, защото тези знамения бяха предназначени за другите, а не за тези, които ги вършеха. Често се случваха с помощта на недостойни съдове. Защо да се учудваме на това? Чудеса ставаха и чрез светиите. „Защото всичко е ваше“, казва апостолът, „било Павел или Аполос, или Кифа, или светът, или животът, или смъртта...“ (1 Коринтяни 3:22). И още: „И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители, с цел да се усъвършенстват светиите за делото на служението...“ (Ефесяни 4:11,12). Иначе всичко би било напразно. Случва се началниците да са лоши и развратни, а подчинените – добри и послушни; миряните да живеят благочестиво, докато свещениците – покварено. Ако беше необходимо обезателно да бъдат достойни, не би имало нито кръщение, нито Христово тяло, нито Господна вечеря, поднасяна от ръцете им пред Бога, за да я освети. Бог работи и чрез способностите на недостойните, като благодатта давана от кръщението изобщо не страда от поведението на свещеника; иначе този, за когото е предназначена, не би я получил цялата. Макар и рядко, това се случва.

Казвам това, за да не би някои от тук присъстващите, осведомявайки се с любопитство за живота на някой пастир, да се възмутят, когато той извършва тайнствата. Човек не прибавя нищо; всичко е следствие от Божията праведност. „И аз братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христос. С мляко ви храних, не с твърда храна; защото още не можехте да я приемете, а и сега още не можете“ (1 Коринтяни 3:1,2). За да не изглежда, че им е говорил от желание за слава и власт когато им е казвал: „...Но духовният човек изпитва всичко“ (1 Коринтяни 2:15а) и: „...а него никой не знае да го изпитва“ (15б), и още: „...А ние имаме ума на Христос“ (16б), както и за да смири гордостта им, вижте какво казва: „Не мълчах понеже нямам какво повече да ви кажа, а защото сте плътски. И все още не можете да приемете твърда храна.“

2.Защо Павел е казал: „Вие не можете“, а не „Вие не искате“? Защото е заместил едното с другото. Ясно е, че човек не може, защото не иска. Това ги обвинява и оневинява техния учител. Защото ако им беше присъщо да не могат, може би щяха да бъдат извинени, но действайки доброволно, те нямат извинение. След това им показва постъпките, които доказват, че са плътски: „...докато има между вас завист и разпра, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?“ (3:3). Въпреки че е могъл да им говори за тяхното блудство и разпуснатост, той първо споменава греха, който винаги се е опитвал да поправи. Щом ревността прави хората плътски, не ни остава нищо друго освен да плачем с глас, да се завием във вретище и да посипем главите си с пепел. Защото, съдейки по себе си, мога да попитам: кой е свободен от този порок? Ако ревността ни прави плътски и не ни позволява да бъдем духовни, дори когато пророкуваме и вършим други чудеса, какво да мислим за себе си, щом не ни е оказана чест да имаме такива дарби и сме изобличени за подобен, а дори и за по-големи грехове? По този начин разбираме, че Христос наистина е имал причина да каже, че който върши зло, не идва към светлината (Йоан 3:20); че нечистият живот поставя пречка пред познанието на възвишените истини като замъглява и помрачава взора на душата. Също както е невъзможно този, който е заблуден, а живее порядъчно, да остане в заблудата си; както този, който върши зло, не може лесно да се издигне до висотата на нашите учения. Този, който търси истината, трябва да бъде свободен от всякакъв порок. Който е освободен от недостатъците си, ще се освободи и от заблудата си и ще достигне до истината. Не си въобразявайте, че е достатъчно да не бъдеш алчен или да не си прелюбодеец; необходимо е този, който търси истината, да притежава всички добродетели. Петър също казва: „...Наистина виждам, че Бог не гледа на лице, но във всеки народ онзи, който Му се бои и върши правото, угоден Му е“ (Деяния 10:34,35). Тоест, Бог го призовава и привлича към истината. Виждате ли Павел, най-пламенният враг, най-свирепият гонител? Обаче, тъй като имаше безукорен живот и не действаше воден от човешки заповеди, намери милост и изпревари всички останали.

Но ще кажете: защо един езичник, който е добър, благодетелен, изпълнен с човеколюбие, остава заблуден? Отговарям: Сигурно защото има друг недостатък – страст към празна слава, подлост, малодушие или пък изобщо не се тревожи за спасението си и си въобразява, че съдбата му е оставена на случайността. Павел нарича безукорен във всичко този, който действа праведно: „...по правдата, която е от закона, непорочен“ (Филипяни 3:6); и още: „Благодаря на Бога, на Когото служа, като прародителите ми, с чиста съвест...“ (2 Тимотей 1:3а). Как, ще кажете вие, тези, които бяха нечисти, бяха преценени като достойни да проповядват? Защото са били съгласни; защото са пожелали. Бог привлича живеещите в заблуда, когато са освободени от страсти, увлечения, слабости. Той не отблъсква тези, които сами идват при Него; а мнозина са получили от предците си благочестиви навици. „Защото, докато има между вас завист и разпра...“ (1 Коринтяни 3:3). Най-накрая той започва да напада и поставените по-долу. По-горе е съборил началниците, казвайки че мъдростта на говоренето не струва нищо; сега строго смъмря по-нискостоящите: „Защото, щом един казва: Аз съм Павлов, а друг: Аз съм Аполосов, не сте ли като човеци слаби?“ (3:4). Той им показва, че по този начин не само не са извлекли полза или печалба, а дори напротив, изобщо не са напреднали.

Ето тук е изворът на завистта; тя ги е направила плътски. Ставайки слаби, не са могли да чуят по-висшите истини. „Какво е Аполос и какво е Павел?“ След представените доводи и доказателства упреците му стават по-ясни и категорични. Той споменава името си, за да не допусне да ги обхване горчивина и да се ядосат на думите му. Ако Павел е нищо и не се сърди, още по-малко би трябвало те да се гневят. Той ги утешава по два начина. Първо, излизайки сам на сцената и второ, като не ги отрича напълно, сякаш нямат никакъв принос. В началото им дава малко, но накрая им дава нещо, защото след като казва: „Какво е Аполос и какво е Павел?“, той добавя: „...служители, чрез които повярвахте...“ Само по себе си това е нещо голямо, заслужаващо голяма награда; обаче по отношение на първообраза, на корена на всяко добро, то е нищо... Защото истинският благодетел е този, който дава доброто, а не този, чрез когото то се предоставя. Той не казва: „благовестители“, а „служители“ и това говори повече. Те не само са ни съобщили благата вест, а са станали и наши слуги. Едното се изразява в думи, а другото – в действия. Вижте докъде може да ни доведе това, че не признаваме Христос като корен и източник на доброто в качеството Му на Син, а само като слуга.

3. Как тогава, питате вие, Павел Го нарича служител на обрязаните? (Римляни 15:8) Тук той говори за разпределение според плътта, а не в смисъла на това, което изложихме току-що; под служител се разбира този, който е допълнил доброто, а не този, който го е дал от своето. Той не казва: „Които ви отвеждат до вярата“, а „..чрез които повярвахте...“; приписвайки им с това много повече и показвайки, че проповедниците са служители. Но ако са само служители, как си приписват и власт? Забележете: той изобщо не ги обвинява, че са обсебили властта, а че са я отстъпили. Грешката беше на хората: докато едни просто бяха стояли настрана, други се бяха отказали. Затова той предприема две мъдри мерки, чрез които да проникне там, където злото трябва да бъде разрушено; действа без злоба, без да предизвиква допълнително тяхната ревност. „...и то както Господ е дал на всеки от тях.“ Защото тази незначителна полза не се дължи на тях, а е дар от Бога. „Аз насадих, Аполос напои, но Господ възрасти.“ Тоест, аз първи посадих словото; от страх да не изсъхне посятото вследствие на изкушенията, Аполос извърши своето, но като цяло, всичко беше дело на Бога.

„И тъй, нито който сади е нещо, нито който пои, а Господ, Който възрастява.“ Вижте как ги утешава, страхувайки се да не се изпълнят с жлъч когато чуват: Кой е този? Кой е онзи? За тях беше не по-малко мъчително да чуят: „Нито който сади, нито който пои е нещо.“ отколкото: „Кой е този?“ „Кой е онзи?“ Как всъщност ги утешава? Като привлича към себе си презрението, казвайки: „Всъщност какво е Аполон и какво е Павел?“ , а също и като приписва всичко на Божия дар. Затова, след като казва, че който е посял е нищо, той добавя: „...а Господ, Който възрастява.“ Дори не спира до тук; прилага още едно лекарство, казвайки: „И тъй, този, който сади, и този, който пои, са равни, обаче всеки според своя труд ще получи своята награда.“ Целта му е да да попречи на единия да се възгордее за сметка на другия. Той казва, че са равни, защото и двамата не могат без Бог, Който възрастява. След като е казал това, той дори не позволява на тези, които много са работили, да се хвалят пред други, които са работили по-малко, нито да си завиждат едни на други. Убеждението, че тези, които са работили много, са направили същото като тези, които са работили по-малко, можеше да доведе до отпускане, затова той добавя смекчаваща поправка като казва: „...обаче всеки според своя труд ще получи своята награда.“ Сякаш казва: Изобщо не се страхувайте, че са равни; това е вярно ако ги сравним с делото на Бога; но не е така ако съдим по техните дела и всеки ще получи собствената си заплата. От момента, в който постига целта си,той прави още едно по-меко разделение. Там, където е възможно, той е великодушен: „...защото сме съработници на Бога, като вие сте Божия нива, Божие здание.“

Виждате ли какво важно дело им приписва след като първо е установил, че всичко принадлежи на Бога? Препоръчвайки винаги покорство пред началниците, той не ги принизява много. „Вие сте нивата, която Бог отглежда.“ След като първо е казал: „Аз посадих“, той постоянства в метафората. Ако вие сте Божията нива, правилно е да носите Неговото име, а не това на земеделците. В действителност едно поле носи името на собственика си, а не на тези, които го обработват. „Вие сте зданието, което Бог гради.“ Къщата принадлежи на собственика, а не на работника. Тъй като сте едно цяло здание, не трябва да се делите, а да се превърнете в крепост на съгласието. „Според дадената ми Божия благодат, като изкусен строител, аз положих основа...“ Той нарича себе си „изкусен“ не поради суетна слава, а за да им даде пример за подражание и да им покаже, че изкусният строител трябва да положи само една основа. Вижте неговата скромност. Той не разрешава да му приписват качеството изкусност като негова заслуга, защото нарича себе си такъв чак след като се е предал изцяло на Бога: „Според дадената ми Божия благодат, като изкусен строител, аз положих основа...“ Павел показва едновременно, че всичко принадлежи на Бога и че благодатта се състои предимно в това, че няма разделения, а всичко е изградено върху една единствена основа. „...а друг гради на нея. Но всеки нека внимава как гради на нея.“ С това струва ми се той ги подканва да се борят, за да определят и уредят поведението си, защото ги е свързал в едно единствено тяло. „Защото никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос.“ Който не е строител, не може да положи основа; след като я положи, той се оттегля.

4. Виждате как Павел използва обикновени понятия, за да разкрие учението си: Проповядвах Исус, дадох ви основата; сега внимавайте как градите върху нея – дали не правите това за празна слава, за да привличате ученици към определени хора. Нека не обръщаме никакво внимание на ересите, тъй като никой не може да положи друга основа, различна от вече положената. Нека да градим приковани към нея, както е привързана лозовата пръчка към лозата и да нямаме никакви посредници между нас и Христос, защото съществуването дори и само на един е напълно достатъчно за незабавната ни гибел. Лозовата пръчка смуче сок, защото се намира на стеблото. Сградата стои изправена, защото частите й са свързани. Ако се разцепи, тя пада поради грешка в опората. Нека не само се държим за Исус, а да се залепим за Него. Ако веднъж се отделим от Него, ние сме загубени. Писано е: „Защото тези, които се отдалечават от Тебе, ще погинат“ (Псалм 73:27). Да се залепим за Христос чрез дела. Той сам ни казва: „Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме люби“ (Йоан 14:21). Исус употребява множество сравнения, за да ни докаже необходимостта от единство. Той е главата, ние сме частите на тялото. Може ли да има празно пространство между главата и тялото? Той е основата, ние – зданието; Той е лозата, ние сме пръчките; Той е Младоженеца, ние – булката; Той е Пастира, ние – овцете; Той е пътя, ние – пътниците; ние сме храма, Той обитава в него; Той е Първородния, ние сме братята Му; Той е наследника, ние сме сънаследници; Той е живота, ние живеем; Той е възкресението, ние възкръсваме; Той е светлината, ние сме осветените.

Такова е единството, което не допуска никакъв посредник или празно пространство, колкото и малко да е то. Защото този, който сега е малко отделен, скоро ще бъде много далече. Дори зданието да е малко напукано, се срутва; колкото и малко да е отделена пръчката от корена, тя става безполезна. Това малко всъщност никак не е малко, а почти всичко. Затова, когато сме съгрешили малко или сме били малко порочни, не трябва да се отнасяме небрежно към постъпките си. В противен случай ще стане много. Когато оставим без внимание едно палто, започващо да се къса, то се скъсва изцяло; цялата къща се разрушава ако от покрива паднат няколко керемиди и не положим усилия да ги поставим отново на мястото им. Нека да се грижим за тези неща и да не пренебрегваме малките грешки, за да не направим големи; дори и да сме ги извършили и да сме паднали на дъното на бездната, нека още не се отчайваме, за да не отежняваме положението си. Дори да бъдем изключително бдителни, ще бъде доста трудно да се измъкнем от там не само заради голямото пространство, но и заради самото положение, в което се намираме. Грехът е дълбока пропаст, в която сме завлечени и смазани при сгромолясването си. Както тези, които падат в кладенец изпитват затруднение да излязат и имат нужда от други хора да им помогнат и да ги извадят, така е и с тези, които пропадат и затъват в бездната на греха.

Нека да им хвърлим въжета и да ги изтеглим. Това е необходимо не само когато злото се е случило на другите, но и на самите нас – заради всичко, в което и ние сме съгрешили и от което трябва да се измъкнем. Бог ни помага – Той е Този, Който „..не благоволява в смъртта на грешника, а иска той да се покае...“ (Езекиил). Никой не трябва да се отчайва и да се оставя да бъде достигнат от недостатъците на нечестивите, защото: „...когато нечестивият е на дъното на бездната, той изпитва омраза...“ (Притчи 18:3). Не многото грехове, а съзнанието и усещането за грях ражда отчаяние. Дори да сте извършили всички възможни грехове, кажете си: Бог е добър и желае да се спасим. Защото Той ни казва: „Макар да са греховете ви като мораво, ще станат бели като сняг.“ (Исая 1:18). Бог ще ги превърне в нещо чисто, точно противоположно на сегашното им състояние. Да не се отчайваме, защото да паднеш не е толкова страшно, колкото да останеш долу и да постоянстваш в падението си; да си ранен е по-малко ужасно, отколкото да не искаш да излекуваш раната си. „Кой може да каже: Очистих сърцето си; чист съм от греховете си?“ (Притчи 20:9). Не казвам това, за да окуражавам небрежността ви, а за да ви попреча да изпаднете в отчаяние.

5. Искате ли да разберете колко е добър нашият Господар? Един бирник, обременен от беззакония, влизайки в храма, трябваше само да каже: „Боже, бъди милостив към мене, грешника“ (Лука 18:13б) и си отиде у дома оправдан. Бог ни казва чрез устата на пророка: „Огорчих го малко заради греха му и като видях, че си тръгна тъжен и наскърбен, поправих пътищата му“ (Исая 57:17,18, превод от проповедта На Йоан Златоуст). Съществува ли някъде подобно милосърдие? Понеже беше натъжен, простих греха му. Ние обаче не действаме по същия начин и точно затова предизвикваме Божия гняв. Този, Който и най-малкото нещо може да направи благосклонен към хората, има право да се гневи когато не среща такова разположение на душата и да желае за нас най-тежкото отмъщение. Защото това е знак за изключително презрение. Кой се натъжава от греха, кой страда и се тревожи, удряйки се в гърдите? Струва ми се, никой. Дълго оплакваме смъртта на един слуга, загубата на пари. Изобщо не ни е грижа обаче когато всеки ден умъртвяваме душата си. Как ще накарате Бог да бъде благосклонен към вас, ако дори не осъзнавате, че сте извършили грях? Кажете си сами: „Признавам, извърших грях“. Да, това е самопризнание, излязло от устата ви; направете го обаче и от сърце и страдайки, за да останете решителни и смели. Ако сме огорчени от греховете си, ако стенем поради грешките си, няма да изпитаме никаква друга болка, защото това ще отстрани всички други страдания. По този начин можем да извлечем от изповедта още едно предимство – никога да не бъдем погълнати от бедствията на настоящия живот или да се възгордеем от успехите. Така ще направим Бог по-благосклонен към нас, вместо да Го разгневим с поведението си както правим сега.

Кажете ми: ако имахте слуга, към когото другарите му са се отнасяли много лошо, но той не им е търсил сметка, зает единствено с това да не ядосва господаря си, това нямаше ли да е достатъчно да притъпи гнева ви към него? Ако обратно, без да се тревожи за вината и грешките си, допуснати спрямо вас, той отмъщава на другите, няма ли това да ви накара да го накажете по-строго? Бог се отнася към нас така: когато не ни е грижа за гнева Му, той нараства; когато се тревожим, ние го смекчаваме. Дори можем напълно да го успокоим. Бог иска ние сами да се накажем за греховете си и в такъв случай Той сам се отказва да ни наказва. Той ни заплашва с цел страхът от Него да ни попречи да Го презираме. Когато тази заплаха е достатъчна, за да ни отвърне от злото, Той не разрешава тя да бъде изпълнена. Ето какво казва Еремия (7:17,18): „Не виждаш ли какво правят те в Юдовите градове и по Ерусалимските улици? Чадата събират дърва и бащите кладат огън, а жените месят тестото, за да направят пити на небесната царица...“ Нека се страхуваме силно да не кажат същото за нас. Никой не търси това, което е на Исус Христос, всеки гледа собствената си изгода: „Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово“ (Филипяни 2:21). Синовете се отдават на разпуснатост, бащите – на алчност и грабежи, жените – на прищявките от света. Те подстрекават съпрузите си, вместо да ги удържат от зло. Отидете на обществените места, разпитайте минаващите и няма да намерите нито един, който да проявява усърдие за духовни неща. Всички се вълнуват от материални изгоди.

Кога ще помъдреем? Колко време ще останем в летаргичния си сън? Не сме ли преситени от зли дела? Когато думите не стигат, опитът е достатъчен да ни научи, че всичко тук долу на земята е суета и скръб. Хора, не познаващи бъдещето и имащи само светска мъдрост, са успели да се убедят в нищожността на настоящите ценности и по този начин да се откъснат от тях. Какво извинение бихте могли да имате вие, които пълзите по земята и раболепничите, които нямате сила да презрете повърхностни и временни блага и да ги изоставите заради огромно и вечно щастие; вие, които сте обучени и просветени отгоре, лично от Бога и сте получили от Него такива велики обещания? Тези, които без да са чули обещанията, са успели да се въздържат от благата на света, ни доказват, че те не съдържат нищо, което да ни държи привързани с вериги към тях. На какви богатства са се надявали, прегръщайки бедността? На никакви. Знаели са само, че бедността е за предпочитане пред богатството. Какъв живот са очаквали, отказвайки се от удоволствията, водейки сурово съществуване? Вниквайки в същността на нещата, те са усещали, че това прави душата им по-мъдра и тялото им по-здраво. Вдъхновени от същите мисли и съхранили в себе си надеждата за бъдещите блага, нека се откъснем от настоящето, за да получим предстоящите добрини чрез милостта и добротата на нашия Господ Исус Христос; на Когото, както и на Отец и Святия Дух принадлежат славата, царството и честта, сега и завинаги. Амин.

Превод от френски: Юлия Борисова


 

Йоан Златоуст

Коментари към 1 Коринтяни

Проповед ХІІІ, глава 4:10-16

„...ние безумни заради Христос, а вие – разумни в Христос; ние – немощни, а вие – силни, вие – славни, а ние – опозорени. Ние до този час и гладуваме, жадуваме и сме голи, бити сме и се скитаме, трудим се, работещи със своите ръце; като ни хулят, благославяме, като ни гонят, търпим; като ни злословят, умоляваме; станахме до днес като измет на света, помия на всичко.“

1. След като е говорил най-сериозно (като по този начин ги наранява повече, отколкото с всевъзможни други обвинения), Павел продължава да говори, със значимостта, която има. По-напред е казал: „...царувате и то без нас...“ и „...Бог постави нас апостолите най-последни като човеци, осъдени на смърт...“ (4:8,9). После им показва как точно са били определени за смърт, като казва: „Ние сме безумни, слаби, презрени; страдаме от глад и жажда, голи сме, измъчват ни като ни бият с юмруци, нямаме постоянен дом и се уморяваме, работейки със собствените си ръце.“ Толкова признаци, че са истински богослови и апостоли. Точно обратното, коринтяните се гордеят с мъдрост, слава, богатство, почести. Искайки да излекува тяхната надменност и да им покаже, че вместо да се гордеят трябва да се срамуват, той първо им се присмива: „...царувате и то без нас.“ Все едно казва: аз твърдя, че сега не е време да се наслаждавате на почит и слава, както правите, а да бъдете оскърбявани и преследвани като нас. Ако това не е вярно и както виждам (тук говори иронично) е настъпил часът на възмездието и наградите, вие учениците вече царувате. А ние учителите? Ние апостолите, които би трябвало първи да получим награда, не само сме последни сред вас, но сме сякаш предопределени за умиране, осъдени. Ние постоянно живеем в безчестие, опасности, измъчвани от глад, оскърбявани и гонени като безумци, страдащи от непоносими злини. Целта му е да ги накара да разберат, че трябва силно да желаят съдбата на апостолите, тоест опасности и оскърбления, а не почести и слава, защото така го изисква проповядваното слово. Все пак, той не го казва направо, за да не им досажда, а изразява укора си по подходящ начин. Ако искаше да уцели право в целта, щеше да каже: Вие се самозалъгвате, заблуждавате се и сте много далече от апостолското учение. Един апостол, един свещеник на Христос трябва да бъде безразсъден, да живее като нас в скръб и презрение; вие вършите точно обратното.

Този език е щял да разгневи Коринтяните повече, защото са щели да видят в него още по-ясно възхвала на апостолите, както и голямата им храброст, усилена още повече поради упреците на Павел към тях в малодушие, празна слава и любов към удоволствията. Освен това за него не е характерен този начин на действие; той използва способи, чрез които удря по-силно, като наранява по-малко. Затова използва ирония когато им казва: Вие сте силни и славни. Ако не говореше иронично, би им казал: Не може един да минава за безумен, а друг – за мъдър; един да е силен, друг – слаб: проповядваното учение не допуска и двете. Ако не беше така, в това, което казвате, щеше да има някакъв смисъл. Сега обаче не е позволено да минавате за мъдри, да бъдете почитани, да живеете безопасно. Иначе излиза, че Бог ви е предпочел пред нас: вас учениците, пред нас, учителите, които страдаме по хиляди начини. Макар че никой не смее да го каже, не ви остава нищо друго, освен да вървите в нашите стъпки. Не си мислете, че тук ви говоря само за миналото: „Ние до този час и гладуваме, жадни сме и сме голи...“ Такъв трябва да бъде животът на християните и то не само за ден-два, а винаги. Атлетът, който е получил наградата в едно състезание, не е победител във второто, защото е отпаднал. „Ние гладуваме...“ пред очите на тези, които живеят в удоволствия; „...бити сме...“ пред тези, които се надуват от гордост; ...скитаме се...“ пред погледа на тези, които отпадат; „...голи сме...“ пред лицето на богатите; „...трудим се...“ пред очите на лъжливи апостоли, които нито работят, нито са изложени на опасности и въпреки това извличат облаги. Ние не сме като тях, казва Павел. Въпреки външните опасности, ние постоянно се трудим. Освен това никой не може да каже, че поради това сме огорчени, нито че обвиняваме тези, които ни преследват. Напротив, отговаряме на тяхното зло с добро. В това се състои величието: не да страдаш несправедливо (което може да се случи на всеки човек), а да понасяш злото без огорчение и злоба.

2. Не само не се огорчаваме, а дори се радваме. Доказателство за това е, че отвръщаме на злото с добро. За да се убедите, че такова беше поведението на апостолите, чуйте какво следва: „...като ни хулят, благославяме; като ни гонят, търпим; като ни злословят, умоляваме; станахме до днес като измет на света...“ Това ще рече, безумни за Христос. Защото този, който страда несправедливо, без да се оплаква и да си отмъщава, в очите на другите изглежда безумен, слаб и опозорен. За да не изглеждат тези страдания като много тежко обвинение към Коринтяните, какво казва Павел? „...станахме до днес като измет...“ не на вашия град, а „на света.“ И още: „...помия на всичко“ - не само за вас, а за всички. Също както когато говори за добротата на Христовото провидение, той оставя настрана земята, небето, цялото творение и споменава единствено кръста. Желаейки да привлече към себе си Коринтяните, той пропуска чудесата си, за да говори само за това, което e изстрадал заради тях. Обикновено когато разказваме за нанесените ни оскърбления или за изтърпяно от някого презрение, ние припомняме само това, което сме изстрадали. „Измет, помия, отхвърлени от всички чак до днес.“ Най-силният удар е накрая - „от всички.“ Не само от нашите преследвачи, но и от тези, заради които претърпяваме гонения. Павел иска да каже, че им е много признателен. Това е знак за истинско възмущение; той не се оплаква, а иска да ги засегне. Показва приятелски чувства, въпреки че може да намери хиляди поводи да се оплаче от тях. Христос ни заповядва да понасяме търпеливо оскърбленията, за да останем мъдри и още повече да смутим враговете си – това постигаме по-скоро като мълчим, отколкото като отговаряме на оскърблението с оскърбление.

Виждайки че ударът ще бъде непоносим, той предоставя и лекарството: „Не пиша това, за да ви посрамя, но да ви увещая като любезни свои чада.“ Не ви говоря, за да ви посрамя. Той казва, че не е извършил това, което е извършил с думи. Или по-точно, че го е направил, но без лоши намерения и омраза. Ето това е най-доброто лекарство: да се извиниш за нещо казано от теб, защото намеренията ти не са били лоши когато си говорил. Не му беше позволено да мълчи, защото нямаше да имат възможност да се поправят; но да остави раната им без лекарство щеше да бъде мъчително. Извинението му беше сериозно. Когато се облекчава, причинената болка, раната, не само не изчезва, а прониква по-дълбоко. Раненият е по-разположен да се поправи когато разбира, че раната му е нанесена от любов, а не от омраза. Казаното е много тежко и е способно да посрами всеки. Всъщност той не говори като богослов, като апостол, като учител, който има ученици (който е усетил властта си), а казва: „...но да ви увещая като любезни мои чада.“ Не само като негови деца, а като негови любими деца. Все едно им казва: Простете ми, ако с нещо съм ви причинил мъка, но това беше предизвикано от моята любов. Той не казва: Порицавам ви, а „Увещавам ви.“ Кой няма да изтърпи това от огорчен баща, който дава мъдри съвети? Той прави това след като е нанесъл удара.

Нима ще кажеш, че другите учители ни щадят? Не казвам това. Те обаче не се отнасят с вас по същия начин. Апостолът не говори неясно; той посочва конкретни действия, имена. Говори като учител и баща. „Защото ако имате десетки хиляди наставници в Христос, пак мнозина бащи нямате.“ Тук се вижда не значимостта му, а неговата огромна любов. Той не продължава да ги наранява, когато им казва: „В Христос.“ Павел ги успокоява, наричайки учители, а не ласкатели тези, които понасят грижите и мъките, и им засвидетелства своята загриженост. Също така не казва: Вие нямате мнозина учители, а „мнозина бащи.“ Не иска да им припомня собствената си значимост, нито безкрайните добрини, които са получили от него; съгласявайки се, че техните учители са се постарали много заради тях (и това е присъщо за един учител), той запазва за себе си само излишъка от любов към тях. А това е присъщо за един баща. Той не казва: Никой не ви обича по този начин (а има право да го каже), а им дава доказателство за това. Какво е то? „...понеже аз ви родих в Христос Исус чрез благовестието.“ В Исус Христос - не го приписвам на себе си. Отново нанася удар по тези, които си присвояват славата на обучението. Той казва: „На други ако не съм апостол, то поне на вас съм; защото в Господа вие сте печатът на моето апостолство“ (1 Коринтяни 9:2); и още „Аз ви насадих“, а тук „Аз ви родих.“ Не казва просто: Аз оповестих словото, а „Аз родих“, като използва изрази, отнасящи се до човешката природа. Павел има една грижа – да им покаже любовта, която им носи. „Другите учители ви привлякоха, но ако днес сте верни, го дължите на мен.“ За да не им се струва ласкателство изразът „като мои синове“, той идва до същността. „Заклевам ви, подражавайте ми както аз подражавам на Христос.“ О, небе! Какво доверие на учител! Как препоръчва на другите това, което сам е изпълнил! Още повече, той не говори така от гордост, а за да покаже, че добродетелта е нещо лесно.

3. Не казвайте: Не можем да ти подражаваме; ти си учител и изтъкнат човек. Защото разстоянието между мене и вас е много по-малко от това между мене и Христос; въпреки това аз подражавам на Христос. Когато пише на Ефесяните, Павел не предлага себе си като пример за подражание, а ги довежда до целта, като първо казва: „И тъй, подражавайте на Бога като любезни чада“ (Ефесяни 5:1). При Коринтяните, знаейки че говори на слаби, застава между тях и Бога. От друга страна, им показва, че е възможно да се подражава на Христос. Всъщност, който прилича съвършено на даден печат, възпроизвежда точно образеца. Да видим как Павел е заприличал на Христос. Тази прилика не изисква нито време, нито да бъдеш специалист, а само добра воля. Ако посещаваме работилницата на някой художник, няма да можем да възпроизведем негово платно, въпреки че ще го гледаме хиляди пъти; художникът обаче ще го нарисува още докато му говорят за него. Искате ли да поставим картината пред вас и да изобразим живота на Павел? Нека тя се появи – много по-славна от образите на царе; защото пред погледа ми не стоят просто няколко съединени парчета дърво, нито разпръснати звезди, а творение на Бога – душа и тяло. Душата, както и тялото, не е човешко, а Божие произведение. Ръкопляскате ли вече? Още не е дошло времето; след малко ще трябва да одобрявате и подражавате. Това, за което говорихме до тук, е обичайно за всички хора. Душата по същество не се различава от другите души. Единствената разлика е във волята. Същото се отнася и за тялото – тялото на Павел прилича на телата на всички останали хора; само изпитанията са го направили по-славно. Така е и с душата.

Да разгледаме една картина: душата на Павел. Отначало тя беше покрита с прах и паяжина, защото няма нищо по-лошо от богохулството. Когато дойде Този, Който променя всичко, Той видя, че това й състояние не се дължеше на подлост или мекушавост, а на незнание и недостиг на набожност. Павел имаше силно желание да служи на Бога, но не според правилното учение. Затова Христос му даде цвета на истината, тоест благодатта и картината изведнъж заблестя с царска красота. След като получи цвета и научи това, което не искаше да знае, вече не му беше необходимо време; веднага стана съвършен художник. Първо ни показва царската глава, проповядвайки Христос; после и цялото тяло, начертавайки линията на един суров живот. Художниците се затварят в ателието си и работят необезпокоявани с голямо старание, без да отварят на никого. По същия начин Павел, поставяйки платното си пред целия свят, не е обезпокоен от противниците, вълненията и тревогите, които царуват постоянно около него, а работи без нищо да му пречи върху царския портрет. В момента, когато рисуваше картината си в средата на земята и морето, в присъствието на небето и цялото земно кълбо, на духовния и материален свят той казваше още: Ние сме изложени на вниманието на света.

Започвайки от главата, искате ли да видите и останалото? Или да тръгнете отдолу нагоре? Вижте тази златна статуя, по-скъпоценна и от златото, такава каквато несъмнено съществува на небето. Тя не е окована с тежестта на вериги от олово, не е закрепена на едно място. Тя тича от Ерусалим до Илирия, после тръгва от Испания, носена на криле по целия свят. Какво е по-хубаво от краката, прекосили всички страни и осветени от слънцето? Пророкът е предсказал тази хубост, казвайки: „Колко прекрасни са върху планините нозете на онзи, който благовества, който проповядва мир“ (Исая 52:7). Виждате ли колко са хубави неговите крака? Искате ли да видите и гърдите му? Елате, ще ви ги покажа и ще ви убедя, че са много по-красиви от тези тъй хубави нозе, а още повече от тези на древния Законодател Мойсей. Вярно е, че той донесе каменните плочи; но Павел носеше Исус в себе си, носеше образа на царя и изкупителната жертва. Затова е по-достоен за уважение от херувимите. Гласът на жертвата не можеше да бъде сравнен с неговия; Този глас говореше единствено за материални неща, а гласът на Павел изразява неща по-издигнати от небесата. Единият се обръщаше само към евреите, другият – към целия свят; първият излизаше от неодушевени предмети, вторият – от душа, надарена с добродетели.

4. Изкупителната жертва беше по-бляскава от небето. Нейният блясък не се дължеше на различни звездни тела, нито на слънчевите лъчи. Тя съдържаше в себе си слънцето и от там то изпращаше светлината си. Понякога преминаващите облаци помрачават небето ни; тези гърди не бяха подложени на подобни бури или по-скоро често ги понасяха, но от това техният блясък ни най-малко не помръкваше. Сред изпитания и опасности те запазваха великолепието си. Също и когато беше окован във вериги Павел се провикваше: „...Но Божието слово не се вързва“ (2 Тимотей 2:9б). По този начин чрез езика си винаги изпращаше лъчи – никога страхът и опасностите не сломиха гърдите му. Сякаш те бяха оставили далеч зад себе си нозете; но и нозете и гърдите му бяха красиви по своята същност. Искате ли да видите хубостта на стомаха му? Чуйте какво той сам казва: „Затова, ако това, което ям, съблазнява брат ми, аз никога няма да ям месо...“ (1 Коринтяни 8:13а). Добре е да не ядем месо, да не пием вино или каквото и да е друго, което заплашва да подбуди към грях или отслаби братята ни. „Храната е за стомаха и стомахът е за храната...“ (1 Коринтяни 6:13а). Има ли нещо по-хубаво от този стомах, приучен на кротост, на въздържание от всичко, научен да понася лишенията, глада и жаждата. Като дресиран кон, носещ златна юзда, този стомах запазваше мярка, след като беше овладял нуждите на природата. Защото Исус напредваше в Павел. Очевидно е, че въздържанието беше унищожило и всички останали пороци. А сега, искате ли да видите тогавашните му ръце? Или първо състоянието им преди? До неотдавна той влизаше в домовете им и измъкваше от там мъже и жени, но не с ръце на човек, а на някакъв свиреп звяр. Но откакто получи цветовете на истината и духовното знание, ръцете му вече не бяха човешки, а бяха изцяло духовни; бяха в окови всеки ден, получаваха удари всеки ден, но самите те не удариха вече никого. Един ден една пепелянка ги пощади; не посмя да ги докосне, защото вече не бяха ръце на човек. Искате ли да видите и гърба му, толкова подобен на другите части на тялото? Чуйте какво казва: „Пет пъти юдеите ме наказваха с по тридесет и девет удара с камшик. Три пъти ме биха с тояги, веднъж едва не ме убиха с камъни, три пъти претърпях корабокрушение и веднъж прекарах във водата цяло денонощие. “ (2 Коринтяни 11:24,25).

За да не се хвърляме в дълбока бездна и да се люшкаме във всички посоки, спирайки се поотделно на всяка част от тялото му, нека да се обърнем и да се наслаждаваме на друга красота – тази на неговите дрехи, които изцеляваха болести и които дори демоните зачитаха до такава степен, че излизаха от хората и бягаха. Навсякъде, където Павел се появяваше, всяко нещо отстъпваше и изчезваше като в присъствието на владетеля на света. Също както тези, които са получили много рани в битките треперят само при вида на оръжията на победителите, така и демоните бягаха единствено при вида на колана му. Къде са сега богатите, които се гордеят с благополучието си? Къде са тези, които излагат на показ достойнствата и пищните си облекла? Ако ги сравнят с тези на Павел, ще видят, че това, което притежават, е от кал и глина. Защо изобщо говоря за дрехи и богатства? Дори да ми дадат власт над целия свят, пак ще смятам, че силата скрита в нокътя на Павел е по-голяма от моята, че бедността му стои по-високо от всяко удоволствие, униженията му – от всяка слава, голотата – от всяко богатство, плесниците и обидите върху тази свята глава - от всяка разпуснатост, камъните, с които го замерваха – от царската корона. Нека се стремим към неговата корона, любими братя и макар да не ни преследват, да се подготвим за това. Защото не само преследванията направиха този човек славен. Той сам казваше: „Аз уморявам тялото си и го поробвам“ (1 Коринтяни 9:27). Това може да се прави и когато не си подложен на гонения. Павел ни увещаваше да не се грижим и тревожим за плътта си – за силните й желания и сладострастия. Той казваше още: „И трябва да се радваме, когато имаме храна и дрехи.“ (1 Тимотей 6:8).

Както разбрахме, за това не са необходими преследвания. Той увещаваше и богатите да бъдат въздържани: „Тези, които ламтят за обогатяване, падат в изкушение“ (1 Тимотей 9:9). Ако искаме да се подложим на изпитание, да влезем в битка, ще бъдем възнаградени. Въпреки че няма да бъдем преследвани, ще получим богати дарове. Ако обаче угояваме телата си и живеем като прасета, дори в мирно време ще направим много грешки и ще си навлечем безчестие. Не виждате ли срещу кого трябва да се сражаваме? Срещу безтелесни сили. Как тогава, ние които сме плът, ще ги победим? Щом трябва да се храним умерено когато водим битка с хора, още повече това е така, когато воюваме с демони. Ако обаче сме оковани от затлъстяване и богатство, как ще победим враговете си? Богатството е тежка верига за тези, които не знаят как да го управляват и използват; жесток и безчовечен тиран, чиято единствена цел е да погубва робите си. Ако поискаме, ще развенчаем този варварин и тиран; вместо господар, ще го направим наш слуга. Как ще стане това? Разпределяйки и подарявайки богатствата си на всички. Когато оставаме насаме с богатството си както стоим очи в очи на уединено място с един разбойник, то ни носи всички възможни злини. Когато го направим публично достояние, то няма вече да ни владее, защото ще бъде оковано отвсякъде.

5. Изобщо не твърдя, че богатството е грях; грях е да не го разпределяме между бедните, а да го използваме за лошо. Бог не е създал нищо лошо, всичко сътворено от Него е добро. Богатствата също са нещо добро, при условие че не владеят притежателите си и ще помогнат да изчезне бедността на ближните. Светлината, която не разпръсква мрака, а го засилва, не е добра. По същия начин няма да нарека добри богатствата, които увеличават бедността, вместо да я унищожават. Богатият не желае да получава, а да дава; ако продължава да иска, той вече не е богат, а беден. Ето защо богатствата изобщо не са нещо лошо; злото е в духовната ограниченост, която превръща богатството в бедност. Такива богаташи са много по-нещастни от просещите по улиците, от слепите и от сакатите. Тези хора, облечени в разкошна коприна, са по-нисши от бедния, покрит с грозни дрипи; тези смъртни хора, които се придвижват гордо по площада, заслужават повече съжаление от просяците, които стоят по кръстовищата, влизат в дворовете, викат и молят за милостиня отдолу. Защото последните хвалят Бога и изричат мъдри думи способни да предизвикат милост и състрадание. По този начин изпитваме към тях състрадание и им подаваме ръка, без никога да ги осъждаме. Лошите богаташи познават само езика на жестокостта, безчовечността, насилието и сатанинската алчност. Те са омразни и смешни в очите на всички. Кажете ми кое хората смятат за срамно: да искаш от богатите или от бедните? Очевидно, да искаш от бедните. Ето това правят богатите, защото не биха се осмелили да се обърнат към по-богатите от тях. Просещите искат от богатите, а не от другите просяци. Обаче богаташът насилва бедния.

Друг въпрос. Кое е по-почтено: да получаваш от този, който дава доброволно и милостиво или да изтръгваш със сила, причинявайки неприятности? Очевидно е по-добре да не увеличаваш отвращението. Въпреки това богатите го правят. Докато бедните получават от хора, даващи им от добро сърце и не принуждавани от никого, всичко, което богатите са получили им е дадено без желание, по принуда. Точно това е признак на най-голяма бедност. Ако някой не иска да седне на масата, на която този, който го е поканил, няма да го гледа с добро око, как ще бъде приемливо за него да вземе пари насила? Не пропъждаме ли, не бягаме ли от лаещи кучета, защото ни уморяват като ни досаждат? Така правят богатите. Ще кажете: по-добре е даването да е придружено от страх. Аз ще кажа, че няма нищо по-срамно; да получаваш, използвайки всякакви средства – това е най-смешно. Често, от страх ние хвърляме на кучето това, което държим в ръката си. Кажете ми, кое е по-срамно: да просим облечени в дрехи от коприна или в дрипи? Какво оправдание заслужава богатият, който залъгва възрастните бедняци, за да получи това, което имат, въпреки че имат деца? Ако желаете, да изследваме и думите, които богатите и бедните произнасят, когато просят. Какво казва беднякът? Този, който дава милостиня, не трябва да дава като скъперник, защото това, което дава, идва от Бога; Бог е добър и ще му върне повече. Това е език, изпълнен с мъдрост, който увещава и съветва. Всъщност той ви моли да вдигнете очи към Господ и премахва страха ви от бедността в бъдеще. В думите на просяците можете да видите голяма поука.

Какво казват богатите и то е противоположно на това? Те говорят развратно, като прасета, кучета, вълци и други диви зверове. Едни говорят за трапези, ястия, подправки, предсказания от врачки, парфюми, дрехи - за всичко, което се отнася до безумието на лукса. Други говорят за лихварство и заеми; измисляйки полици, в които задълженията намират израз в чудовищни цифри и за които се предполага, че са още от времето на бащите и дядовците им, отнемат на един дома, на друг нивата, на трети - робът и всичко, което притежава. А какво да кажем за писмените завещания, които са написани по-скоро с кръв, отколкото с мастило; със средствата на паническия страх или няколко незначителни обещания, скланят дребни собственици да ги определят за наследници в ущърб на техни близки, смазани от бедността. Тази ярост, жестокост не надминава ли жестокостта на кръвожадните зверове? Умолявам ви, нека бягаме от такива богатства, извор на срам и убийства; да придобиваме духовни богатства, да търсим небесните съкровища. Тези, които ги имат, със сигурност са богати; живеят в изобилие, наслаждават се на земните и небесните блага. Този, който иска да бъде беден в Бога, вижда как пред него се отварят всички врати. Всеки дава на този, който от любов към Бога не притежава нищо. Който придобива макар и малко с цената на несправедливост, сам си затваря всички врати. За да получим богатствата и на този и на другия свят, нека изберем тези, които са трайни и безсмъртни. Дано успеем да достигнем до тях чрез милостта и добротата на нашия Господ Исус Христос, на Бог Отец и Святия Дух, на които принадлежат славата, силата, почитта, сега и завинаги. Да бъде така.

Превод: Юлия Борисова