Златоуст: Да не угодничим когато проповядваме

 

Беседа

за това, че да говорим на народа с угодничество,

е опасно както за тези, които говорят, така и за ония,

които ги слушат, и че речта против прегрешенията

е полезна и се явява най-голяма справедливост.

Достатъчно, мисля, неотдавна ви нападахме и ви причинихме дълбока рана. Следователно днес е необходимо да предложим лечение и да доставим по-приятни лекарства. Това е най-добрият начин на лечение: Не само да режем, но и да превързваме раните; това е достоен за удивление закон за наставлението: не само да порицаваме, но и да увещаваме и утешаваме. Така е заповядал и Павел: изобличавай, запретявай, увещавай (2 Тимотей 4:2). Ако някой винаги утешава, с това прави слушателите още по-нехайни; а ако само порицава, ги прави по-ожесточени, защото, не можейки да понесат бремето на непрестанните изобличения, те веднага бягат. Затова трябва да има различни начини на наставление. И така, тъй като предния ден речта много силно огорчи ума на всеки, днес имаме нужда от по-ласкаво наставление, и върху огорченията, произлезли от изобличенията, е нужно да излеем, като елей, ласкавостта на речта, като първо ви напомним за самите изобличения.

Неотдавна ние ви прочетохме постановлението на Павел относно приемането на тайнствата, предназначено за всички, посветени в тайнството. А законът беше такъв – нали нищо не ни пречи и сега да го прочетем отново: нека всеки да изпитва себе си, и тогава да яде хляба и да пие чашата (1 Коринтяни 11:28). Посветените в тайнствата знаят за какво говорим, какъв е този хляб и каква е чашата. Защото, който яде и пие, казва (Писанието), Господа недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня (1 Коринтяни 11:29,27). Ние ви прочетохме този закон; изяснихме и смисъла на изречението. Казахме какво значи: виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня – че той ще понесе същото наказание, каквото ще претърпят и разпналите Христа. Както онези убийци, казва, са станали виновни за кръв, така и тези, недостойно причестяващи се с тайнствата; именно това значи: виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. На пръв поглед, казаното е силно преувеличено и тази заплаха е нетърпима; ние добавихме и размишление, с помощта на пример, имащо голямо съответствие. Както, казах, ако някой разкъсва царска багреница и я опетнява с кал, той почти оскърбява самия цар, облечен в нея – така, разбира се, и тук; и онези, които са убили Тялото Господне, и тези, които се причестяват с Него с нечиста мисъл, еднакво оскърбяват царската одежда. Юдеите Го разкъсали на кръста, осквернява Го и този, който Го приема с нечиста душа, така че, макар и греховете да са различни, оскърблението е еднакво. Това разтревожи и смути мнозина; уязви съвестта на слушателите, и по-точно не само слушателите, но преди вас и на мен – говорещия; наставлението е общо и раните са общи, затова и прилагам общи лекарства. Това е дело на Божието човеколюбие – и говорещият, и слушащите да подлежат на един и същ закон, да бъдат причастни на едно и също естество и всеки да е еднакво отговорен за това, че пристъпва закона. Защо? За да отправя упреци в съразмерна степен, за да стане снизходителен към съгрешаващите, та спомняйки си за собствената немощ, да не причинява непоносими изобличения. Затова Бог не е изпратил ангели от небесата и не ги е поставил учители на човешкото естество, за да не отправят твърде безпощадни упреци поради превъзходството на своята природа и поради човешката немощ; но Той е дал смъртни хора за учители и свещеници, хора, облечени в немощ, та едно и също, виновността в едно и също на говорещия и слушащите да стане юзда за езика на говорещия човек, която да не му позволява да отправя прекомерни обвинения. А че това е истинно, сам Павел, поставил този закон, ни е разяснил и причината, като е казал така: Защото всеки първосвещеник, измежду човеци избран, за човеци се поставя, за да може да бъде снизходителен към невежи и заблудени (Евреи 5:1,2). По какъв случай и защо? Понеже и сам е обложен в немощ (-2). Виждаш ли, че немощта става основание за състрадание и сродството на естеството не позволява упрекващият някога да падне в прекомерност, макар и сам да е обзет от голяма ревност? Но защо казах това? За да не казвате: ти – бидейки чист от грехове и свободен от скръбта, произлизаща поради упрека – с голяма сила ни нанасяш много дълбока рана. Аз пръв чувствам болка, тъй като и сам съм подхвърлен на прегрешения. Всички се намираме под епитимии (Премъдрост Сирахова 8:6); и: никой не може да се похвали, че има чисто сърце (Притчи 20:9). И така, аз направих тези изобличения не защото разсъждавах в областта на чужди за мен бедствия и не вследствие на някаква безчовечност, но воден от голяма грижа. При лекуването на телата онзи, който нанася удар, не получава никакво усещане за удара, този, когото режат, единствен се измъчва от болки; но при лекуването на душите не е така – ако аз не греша, съдейки за делата на другите хора според моите собствени - но говорещият сам пръв се измъчва от болка всеки път, когато упреква другите. Ние не скърбим така, изобличавани от страна на другите, както когато изобличаваме другите за грехове, в които сме виновни, защото съвестта веднага започва да порицава говорещия, и това обстоятелство, че облечения в достойнството на учителството пада в едни и същи прегрешения с учениците и има нужда от същите изобличения, причинява на говорещия още по-горчива печал.

2. И сега оплаквам това не без причина, но тъй като мнозина, не понесли тежестта на казаното, след връщането назад са изразявали недоволство, казвайки: ти ни отклоняваш от свещената трапеза и ни прогонваш от причестяването – по тази причина и аз бях принуден да кажа, за да разберете, че не отклонявам, но по-скоро събирам в едно; не прогонвам и не отдалечавам, но по пътя на изобличенията още повече привличам към себе си. Страхът от възвестеното наказание, падайки върху съвестта на грешниците, като огън върху восък, унищожава и очиства нашите прегрешения, като действа постоянно, и правейки ума чист и блестящ, влага в нас по-голямо дръзновение; а от дръзновението и вследствие на веселото настроение духът може да стане по-склонен към непрестанно общение в неизказаните и страшни тайнства. И както онзи, който дава горчиви лекарства на хората, загубили апетит, и очиства лошите сокове прави така, че те с по-голяма охота се докосват до обичайната храна – така и този, който говори горчиви думи и с тях очиства ума от лоши помисли и премахва тежкото бреме на прегрешенията, дава на съвестта възможност да се поеме дъх и прави така, че тя с по-голямо удоволствие вкусва Тялото Господне. Затова трябва не да негодуваме срещу това, което е казано, а да прославяме и хвалим.

А ако някои са много немощни и не понасят тази наша защита, аз бих могъл да им кажа, че ви обяснявам не свои собствени закони, а чета буквите, слезли от небесата; и е необходимо, когато ми бъде поверено това служение, аз или да кажа с дръзновение всичко, което се съдържа в тях, като навсякъде търся ползата за слушалите, а не удоволствието, или, боейки се от ненавистта на слушателите, по пътя на това неуместно ласкателство да пожертвам и своето и тяхното спасение. А че и за говорещия, и за слушащите е много опасно да премълчаваме за нещо от божествените закони, и учителите се съдят като виновни за убийство, когато не изясняват без страх всички Божии закони – аз отново ще ви посоча за свидетел Павел. Във всички дела винаги прибягвам към тази свята душа поради това, че изреченията на Павел са някакви полезни и божествени закони, тъй като не Павел говори, но Христос, движещ неговата душа, чрез него говори всичко, което е казал. И така, какво говори Павел? След като е призовал жителите на Ефес и им е казал последна реч, тъй като вече е имал намерение да си отиде от тях – учейки техните началници на това, че както онези, които проливат кръвта на учениците, така и които не им говорят полезното, подлежат на изпитване и наказание – той почти казва: чист съм от кръвта на всички. Защо? Защото не пропуснах да ви известя всичката воля Божия (Деяния 20:26,27); ако той се беше побоял да възвести, то не би бил чист от кръвта им, но би бил съден като човекоубиец, и съвсем естествено, тъй като човекоубиецът умъртвява само тялото, а говорещият лъстиво и правещ слушателите по-небрежни погубва душата; единият предава на тукашна смърт, а другият погубва душата и я изпраща на безсмъртни мъчения и наказания. И така, нима само Павел казва това? Съвсем не, но и преди Павел Бог, на Свой ред, чрез устата на пророка тайнствено предвещава същото, като казва: Аз те поставих страж над дома Израилев (Езекил 3:17). Какво значи страж? Страж се нарича този, който, докато войската се намира долу, е застанал на висока и хълмиста местност и оттук следи за нападащи неприятели, и съобщава на намиращите се наблизо за нападението, и подтиква към подготовка за сражение, така че да не ги нападнат неохранявани и да ги умъртвят лесно. И така, тъй като, живеейки на земята, не виждаме много от ужасите, които ни заплашват – то Божията благодат е устроила стоящите като че на високото място на пророчеството, светите пророци, отрано да известяват, че ни заплашва бъдещият Божи гняв, та ние, като дойдем на себе си чрез покаяние и изправим падналата си душа, много преди това да отклоним от себе си изпратения от Бога удар. Затова Той казва: Аз те поставих страж над дома Израилев, за да предизвестиш, че ни заплашва бъдещо нещастие – както онзи съобщава за нападение на врагове. И Той налага немалко наказание на този, който не предупреждава за Божия гняв. Какво е то? Душите на погиващите, казва Той, ще подиря от твоите ръце (3:20). Кой е толкова жесток, безсърдечен и безчувствен, че да започне да обвинява говорещия и непрестанно беседващ за Божия гняв, който би се подхвърлил на толкова голямо наказание, ако премълчи? И така, че не е полезно за нас – говорещите – да премълчаваме за това, достатъчно са ни научили и пророкът, и апостолът; а че то не е полезно и за вас – слушащите - ще стане ясно от следващото. Ако аз, премълчавайки, прикривах с мълчание греховете, то с право би започнал да негодува всеки, справедливо би започнал да се сърди, дори и аз да не мълчах; а ако, колкото и да мълчим сега, там при всички случаи греховете по необходимост ще се открият, то – каква полза бихме имали от мълчанието? Никаква полза, а вреда – много голяма. Всеки път, както ще кажа сега – водя към покаяние и душевно съкрушение; а ако мълча, тук няма и да си спомням за онези грехове, които сме допуснали, и няма да се разкаем; а там ще ги видим пред очите си оголени и открити и ще плачем без полза и напразно.

3. И така, ако при всички случаи е необходимо или тук, или там да се съкрушаваме за своите прегрешения, то по-добре тук, а не там. Откъде става ясно това? От пророческите и евангелските думи. Пророкът казва: в ада кой ще Ти се изповядва? (Псалм 6:6). Христос ни е научил на същото и чрез притча. Имало един бедняк – Лазар, казва Той; той цял бил покрит със струпеи (Лука 16:20) и имал неизлечима болест; а един друг човек – богаташ, не давал на бедняка нито троха. Впрочем защо е нужно да разказваме тази притча? Вие знаете цялата тази история, за безчовечността на богаташа, който не отделял на бедняка от трапезата, за бедността и глада на бедния, с които той непрестанно се борел. Но така е в тукашния живот; а след това, когато всеки от тях умрял, богаташът вижда същия бедняк в лоното Авраамово. И какво казва? Отче Аврааме, прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, за да си отдъхна от болката (24). Виждаш ли отплатата? Той не отделял и троха – затова не получава и капка вода. С каквато мярка, казва, мерите, с такава ще ви се отмери (Марк 4:24). А Авраам какво отговорил? Чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, Лазар – злото: сега пък той се утешава, а ти се мъчиш (Лука 16:25). Но – както и да се изследва – въпреки че хората се съкрушават заради греховете и се променят, и благодарение на геената стават по-добри, това не им принася никаква полза за облекчаване на мъките в пламъка, затова отче, прати го в бащината ми къща – казва той – та да каже на моите сродници, за да не дойдат и те в това място (27,28). Сам неполучил благодеяния, той се опитва да достави спасение на други. Виждаш ли как той дотогава е бил безчовечен, и как след това е станал човеколюбив? Докато бил жив, той подминавал лежащия пред очите му Лазар, а сега се грижи и за отсъстващите родственици; тогава, живеейки в изобилие, не гледал милостиво бедняка, а сега, бидейки сред мъчения и неизбежни изтезания, се грижи за своите родственици и моли да бъде изпратен имащият да им извести това. Виждаш ли колко човеколюбив, и кротък, и състрадателен станал той?

И какво? Той извлякъл някаква полза за себе си от покаянието? Получил някаква печалба от съкрушението? Съвсем не, тъй като това покаяние е ненавременно. Зрелището е свършило, битките са се прекратили, вече не е останало подходящо време за състезания; затова увещавам, моля и умолявам: тук трябва да скърбим и плачем за греховете. Нека тук ни опечаляват думите – и там няма да ни уплашат делата; нека тук ни уязвява словото – там няма да ни уязвява отровният червей; нека тук ни изгаря порицанието – и там няма да ни гори огнената геена. Закономерно е опечаляващите се тук да бъдат утешавани там; крайно необходимо е онези, които тук живеят в разкош, смеят се и гледат без скръб на своите прегрешения да се опечаляват там, да скърбят и да скърцат със зъби. Тези думи не са мои, а на Самия Този, Който тогава ще ни съди. Блажени, казва, плачещите, защото те ще се утешат (Матей 5:4). Горко вам, които се смеете сега, защото ще се разплачете (Лука 6:25). И така, кое е по-добро – да заменим продължаващото само определено време съкрушение и тъга с вечни блага и несвършващо наслаждение – или, прекарали във веселие този кратък и временен живот, да си отидем от него, за да се подхвърлим на вечни наказания? Може би ти се срамуваш и се червиш при мисълта да изкажеш своите прегрешения? Но дори и да се налага да говориш за това и да ги откриваш пред хората, то и при такива условия не бива да се срамуваш: срамно е да падаш в грях, а не да признаеш допуснатия грях; а сега няма и нужда да се изповядваш в присъствието на свидетели. Пред размишленията на съвестта нека става изследване на извършените грехове; нека съдилището бъде без свидетели; а само Бог да вижда теб – изповядващия се – Бог, Който не порицава греховете, а ги прощава заради изповядването. Но дори и при такива условия ти се бавиш и оправдаваш? И аз зная, че съвестта не понася спомена за собствените ни прегрешения, така че само ако си спомним за допуснатите от нас прегрешения, умът скача като някой неукротим, млад и непокорен кон. Но удръж го, обуздай го, погали го с ръка, направи го кротък, убеди го, че ако тук не се изповядва, ще се изповядва там, където наказанието е по-тежко, и безчестието – по-голямо. Тук съдилището е без свидетели, и ти – съгрешилият – водиш съд със самия себе си; а там всички грехове ще бъдат поставени пред погледа на цялата вселена, ако предварително не ги изгладим тук. Ти се срамуваш да признаеш прегрешенията си? Срамувай се да вършиш грехове. Ние всеки път когато ги вършим, ставаме безразсъдно, безсрамно дръзки; а когато трябва да ги признаем, тогава се срамуваме и се бавим, докато би трябвало да правим това с готовност. Да порицаваш за греховете не е срам, а справедливост и добродетел; а ако не беше справедливост и добродетел, Бог не би определил награди за това. А че изповядването има награда, послушай какво казва (Писанието): кажи своите беззакония пръв, за да се оправдаеш (Исая 43:26). Кой се срамува от делото, благодарение на което става праведен? Кой се срамува да изповядва прегрешенията, за да ги унищожи? Нима Господ заповядва да се изповядваме, за да накаже? Не за да накаже, а да дари опрощение.

4. Във външните съдилища след признанието следва наказание. Затова и псаломът, като предвижда, че някой, боейки се от наказанието след изповядването, може да започне да отрича своите грехове, казва: изповядвайте се на Господа, защото е благ, защото Неговата милост е вечна (Псалм 105:1). Нима Той не знае твоите прегрешения, ако ти не ги признаеш? И така, какво постигаш с това, че не се изповядваш? Нима можеш да останеш скрит? Дори и да не кажеш, Той знае; а ако ти кажеш, Той забравя, защото Аз съм Бог и Сам заглаждам твоите беззакония и не ще ги спомена (Исая 43:25). Виждаш ли? Аз не ще ги спомена, казва, тъй като това е свойствено на човеколюбието; а ти ги спомени, за да получиш случай за изправяне. Слушайки това, Павел сам непрестанно си спомнял за онези грехове, за които Бог не помнел – спомнял си ги, като казвал: не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних Църквата (1 Коринтяни 15:9); и: Христос дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз (1 Тимотей 1:15). Не е казал: бил съм, а съм. Прощаването на греховете било дадено от Бога – а спомнянето на простените грехове не се помрачавало у Павел; каквото Господ е изгладил, той сам показвал. Вие сте слушали пророка, който казва: не ще спомена; а ти помни. Бог го нарича избран съд (Деяния 9:15), а той нарича себе си пръв от грешниците. А ако той не забравял за простените си грехове, размисли как помнел Божиите благодеяния. Защо говоря за това, че паметта за греховете не посрамва? Не ни прави така славни паметта за добрите постъпки, както споменът за греховете; по-точно казано: споменът за добрите постъпки не само не ни прави славни, но дори ни изпълва със срам и осъждение; паметта за греховете ни преизпълва с дръзновение и голяма праведност. Кой казва това? Фарисеят и митарят. Единият, като открил прегрешенията си, си отишъл оправдан; а другият, обявил добрите си постъпки, си отишъл, стоейки по-ниско от митаря. Виждаш ли колко вредно е да си спомняме за добрите постъпки, и колко полезно – да не предаваме на забрава прегрешенията? И напълно естествено, защото, който помни добрите постъпки, той се увлича от високомерие и презира другите хора, което се случило с фарисея, който не би стигнал до толкова голямо тщеславие и не би казал: не съм като другите човеци (Лука 18:11), ако не помнеше за своя пост и десятък; а паметта за греховете укротява ума, убеждава ни да бъдем смиреномъдри и чрез смиреномъдрието привлича Божието благоволение. Послушай, моля те, как и Христос заповядва да предаваме на забрава своите добри постъпки. Кога изпълните всичко това, казвайте: ние сме слуги негодни (Лука 17:10). Ти казвай за себе си, че си непотребен раб – и Аз няма да те направя непотребен; ако ти признаваш своята нищожност, Аз ще те направя славен и ще те увенчая. Виждаш ли с колко доказателства ни е засвидетелствано, че паметта за греховете принася полза, а паметта за добрите постъпки причинява вреда – и, на свой ред, обратно, забравянето на греховете ни навлича наказание, а забравянето на добрите постъпки ни е от полза? Искаш ли да разбереш и от друга страна, че най-голямата добродетел е да помниш греховете? Послушай Йов. Както той в други случаи се гордеел, така и при изповядването на прегрешенията казвал така: ако и да съгрешавах неволно, не се срамувах от народното множество да изповядвам греховете си (Йов 31:33,34). А това, което казва, има следния смисъл: събранието на сърабите никога не ме довеждаше до срам. Каква полза от това, че за мен не знаят хората, когато Съдията знае всичко; каква вреда от това, че те знаят за допуснатите от мен прегрешения, когато Той желае да ме освободи от наказание? И макар и всички да ме осъждат, аз съвсем не се грижа за тяхното мнение, ако Съдията ме оправдава; и дори и всички да ме възхваляват и да ми се изумяват, за мен пак няма никаква полза от тяхната присъда, ако Той ме осъжда. Навсякъде трябва да гледаме Него, и да правим по отношение на прегрешенията същото, което правим по отношение на харченето на пари. Веднага след като станем от постелята, преди да отидем на пазар или да се заемем с някакво лично или обществено дело, повикваме слугата и искаме отчет от него за изхарченото, за да знаем кое е похарчено лошо и кое – за полза, и колко е останало; и ако узнаем, че останалото не е много, по всякакъв начин търсим средства за спечелване на доходи, за да не погинем от глад неусетно. И така, да започнем да правим същото и по отношение на нашите дела. Призовали своята съвест, да й дадем отчет за думите, делата и помислите; да изследваме какво е похарчено за необходимото, и какво – за наша вреда; каква дума е похарчена лошо, за поругание, за сквернословие, за оскърбления; каква мисъл е подтикнала очите към разпътство; какъв помисъл за наша вреда е преминал в дело, осъществен или с помощта на ръцете, или – на езика, или – на самите очи; и да се постараем да оставим неуместното харчене, и на мястото на това, което веднъж е похарчено лошо, да се постараем да съберем други доходи; вместо думите произнесени безразсъдно, да произнасяме молитви, вместо нецеломъдрените погледи, да прибегнем към милостини и пост. Ако имаме намерение да харчим неразумно, без да спестяваме нищо и без да събираме богатство, то като паднем в крайна бедност, незабелязано ще си спечелим наказание за вечния огън. И така, ние имаме обичай да даваме отчет за парите на разсъмване, а за делата, за това, което сме извършили, да поискаме отговор от себе си след вечеря и след настъпването на вечерта, лежейки в постелята, когато никой не ни безпокои и тревожи; и ако видим, че в нещо сме съгрешили, то да накажем съвестта, да смъмрим ума, да уязвим разума така силно, че вече да не дръзваме, като станем, да стигаме до същата бездна на греха, помнейки за раната от вечерта.

5. Че това време е най-удобното за такова изискване на отчет, послушай какво казва пророкът: размислете в сърцето си на леглата си, и утихнете (Псалм 4:5). След настъпването на деня много неща правим не така, както желаем; и приятелите ни дразнят, и слугите ни довеждат до неудържимост, и жената ни огорчава, и детето ни опечалява, и много други житейски и обществени дела ни заобикалят; и тогава не можем да разбираме дори по какъв начин мамим себе си. Но освободили се от всичко това и останали насаме със себе си вечерта, и наслаждавайки се на по-голямо спокойствие, да устроим съдилище на леглото си, и с помощта на такъв съд да умилостивим Бога. А ако ежедневно грешим и нараняваме душите си, без никога да вникваме в това, то онези, които непрестанно получават рани и след това нехаят, си навличат треска – така, разбира се, и ние вследствие на това постоянно безчувствие си спечелваме неизбежно наказание. Зная, че казаното е тежко, но то принася голяма полза. При нас е милостивият Господ; Той само търси предлог и веднага проявява всяко човеколюбие. А ако, съгрешавайки и оставайки ненаказани, ние не ставахме по-лоши, Той би отстранил от нас наказанието; но Той добре знае, че безнаказаността на съгрешаващите им вреди не по-малко от самите грехове. Затова и налага наказание – не за да търси сметка за миналото, а да изправи бъдещето. И за да разбереш, че това е истина, послушай какво казва Той на Мойсей: остави Ме да се разпали гневът Ми против тях, и ще ги изтребя (Изход 32:10). Остави ме, казва Той, не защото Мойсей Го възпирал, тъй като той нищо не му казал, но предстоял в мълчание – а желаейки да му даде повод да се моли за тях. Тъй като те допуснали грях, достоен за наказание, и то неизбежно наказание, и въпреки това, Той не искал да ги накаже, а да прояви човеколюбие към тях, но тъй като това ги правело по-нехайни, Той устройва и едното и другото, така че и да не бъде причинено наказание, и те вследствие на безнаказаността да не станат по-нехайни, разбирайки че са избегнали Господния гняв не поради собственото си достойнство, а по застъпничеството на Мойсей. Често постъпваме така и ние, и като не искаме нито да подхвърляме на наказание слугите, допуснали прегрешения, достойни за наказание, нито да ги освобождаваме от страха пред очакваното наказание, молим приятелите да ги изтръгнат от нашите ръце, така че страхът да остава с пълна сила, и те да избегнат ударите от наша страна. Същото правел и Бог; а че това е истинно, се вижда от самите думи: остави Ме, казва, да се разпали гневът Ми... И ние, когато искаме да накажем, а не ни позволяват, идваме в състояние на гняв. А Той казва: остави Ме да се разпали гневът Ми – за да разбереш, че гневът не е страст у Бога, а с това име се назовава определеното ни наказание. И така, когато чуеш, че Мойсей казва: ако им простиш техния грях, прости им (Изход 32:32), то преди да се удивляваш на раба, изуми се на Господа по същата причина, че Той Сам му е дал повод за това човеколюбие. Но Той не само тук направил това, но същото казва и на Еремия, и на Езекил: обиколете и погледнете улиците на Ерусалим; ако има някой, който да върши съд и правда, ще бъда милосърден към него (Еримия 5:1). Ти си видял човеколюбие? От добродетелта на един се ползват мнозина, дори и порочни хора, но поради порочността на множеството, дори ако сред многочисления народ се окаже един, който да постъпва добродетелно, (последният) не споделя тяхната участ; напротив, един човек, живеещ право, ще може да избави от Божия гняв цял народ, а цялата развратена държава няма да може да привлече към своето наказание и мъчение и да погуби човек, живеещ праведно. Това е ясно и от историята на Ной: наистина, когато всички погивали, само той бил запазен; ясно е и от живота на Мойсей: наистина, той единствен се е оказал в състояние да ходатайства за такъв народ. Аз мога да представя и друго, по-голямо доказателство за Божието човеколюбие. Когато Той не намери живи хора, които имат дръзновение и могат да ходатайстват за съгрешаващите, тогава прибягва към мъртвите и казва, че и заради тях прощава греховете, както наистина казал на Езекия: ще защитя тоя град зарад Себе Си и зарад Моя раб Давида (4 Царе 20:6), който бил вече мъртъв. И така, като знаем, че Бог движи и прави всичко, за да ни освободи от наказание и мъчение, да Му даваме много поводи за това, като се изповядваме, разкайваме се, плачем, молим се, прекратяваме гнева против ближните, облекчаваме бедността на близките, бодърстваме в молитви, проявяваме смиреномъдрие, непрестанно помним греховете си.

Не е достатъчно да кажеш: аз съм грешник, но трябва да си спомниш и самите грехове, всеки поотделно. Както огънят, попаднал в тръни, лесно ги унищожава, така и помисълът, постоянно насочен против допуснатите грехове, лесно ги унищожава и потопява. А Бог, Който оставя без внимание беззаконията и отдалечава неправдите, да ни избави от греховете и да ни удостои с небесното царство, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, чрез Когото и с Когото слава на Отца и Светия Дух, сега и завинаги, и във вечни векове. Амин.

Свети Йоан Златоуст, Архиепископ Константинополски. Творения, том (издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф, Света гора, Атон)